Имало едно време едно магаре, което цял живот носило чували с брашно до мелницата. Когато остаряло, стопанинът му решил, че вече не му трябва. Тогава магарето си рекло: „Ще отида в град Бремен и ще стана музикант! Гласът ми още е силен.“
По пътя срещнало едно куче, легнало уморено край канавката. „Защо си толкова тъжно, приятелю?“ – „Остарях и вече не мога да ходя на лов – въздъхнало кучето. – Никой няма нужда от мен.“ – „Ела с мен в Бремен! Ти ще биеш барабана.“
Скоро двамата срещнали котка с намусена муцунка. „Какво те мъчи, котенце?“ – „Зъбите ми вече не са остри и не мога да ловя мишки – измяукала тя. – Не знам къде да отида.“ – „Ела с нас! Ти можеш да пееш нощни серенади.“
После минали покрай един двор, където на портата седял петел и кукуригал с всичка сила. „Защо викаш така?“ – „Утре искат да ме продадат на пазара, а аз не искам да напускам двора!“ – „Тогава ела с нас в Бремен! С такъв глас ще станеш звездата на оркестъра.“
Четиримата приятели вървели цял ден. Когато се стъмнило, стигнали до една гора и решили да пренощуват там. Петелът се качил на най-високото дърво, огледал се и извикал: „Виждам светлинка! Там има къща!“
Тръгнали към светлинката. Магарето, като най-високо, надникнало през прозореца. „Какво виждаш?“ – попитал петелът. „Виждам маса, отрупана с храна, а около нея седят разбойници и броят откраднато злато.“
„Ех, да можехме ние да седнем на тази маса!“ – въздъхнало кучето. Тогава четиримата измислили план. Магарето опряло предните си копита на перваза, кучето се качило на гърба му, котката – на гърба на кучето, а петелът кацнал най-отгоре.
„Едно, две, три!“ – и всички запели едновременно. Магарето ревяло, кучето лаело, котката мяукала, а петелът кукуригал. Такава музика светът не бил чувал!
Разбойниците подскочили от столовете. „Чудовище! Призрак!“ – завикали те и избягали в гората, като оставили всичко на масата. А четиримата музиканти влезли вътре и хапнали до насита.
После всеки си намерил място за сън. Магарето легнало в двора на сламата, кучето – зад вратата, котката – до топлата пепел в огнището, а петелът – на гредата под покрива. И скоро всички заспали.
Посред нощ разбойниците пратили един от тях да провери какво става. Той влязъл в тъмната къща и видял двете светещи очи на котката. Помислил ги за въгленчета и се навел да запали свещ от тях.
Котката изсъскала и го драснала по ръката. Той се дръпнал и се спънал в кучето, което го дръпнало за крачола. На двора магарето го побутнало с копито, а петелът изкукуригал отгоре: „Кукуригу!“
Разбойникът хукнал обратно, без да се обърне. „В къщата има вещица, която драска, зад вратата някой ме дърпа за крака, на двора стои великан, а от покрива вика съдия: „Хванете крадеца!““ Разбойниците така се уплашили, че повече не се върнали.
А четиримата приятели толкова харесали малката къща в гората, че решили да останат там. Така и не стигнали до Бремен. Но всяка вечер те свирели и пеели заедно – и нямало по-щастлив оркестър на света.
💡 Поука: Заедно и най-слабите стават силни, а всеки има с какво да допринесе.