Живяло някога едно момиченце, което баба му много обичала. Веднъж бабата му ушила червена кадифена шапчица и момиченцето така я харесало, че не я сваляло никога. Затова всички започнали да го наричат Червената шапчица.
Една сутрин мама ѝ казала: „Баба ти е болна. Занеси ѝ тази кошничка с пита, мед и ябълки. Върви по пътеката и не се отбивай в гората, чу ли?“ – „Добре, мамо!“ – отвърнала Шапчицата и тръгнала.
Бабината къща била от другата страна на гората. Пътеката минавала под високи букове, а слънцето надничало между листата. Шапчицата вървяла и си пеела.
Изведнъж иззад едно дърво излязъл вълкът. „Добро утро, момиченце! Къде си тръгнала?“ – попитал той сладко. Шапчицата не знаела колко хитър е вълкът. „При баба, в къщичката под трите дъба“ – отвърнала тя.
„Виж колко хубави цветя има на поляната – рекъл вълкът. – Защо не набереш един букет за баба си?“ Шапчицата се огледала. Наоколо наистина цъфтели макове и метличини. И тя забравила маминия съвет.
Докато тя берала цветя, вълкът хукнал по пряката пътека право към бабината къща. Почукал на вратата: тук-тук. „Кой е?“ – попитала бабата. – „Аз съм, Червената шапчица“ – изтънил глас вълкът.
Но бабата била мъдра и веднага познала, че гласът е чужд. Тя тихичко се скрила в големия шкаф и затворила вратичката. Вълкът влязъл, огледал се, но не я намерил.
„Няма значение – рекъл си той. – Ще почакам момиченцето.“ Сложил си бабината нощна шапчица, нахлузил очилата ѝ, легнал в леглото и се завил до носа.
Скоро пристигнала и Шапчицата с голям букет. Вратата била отворена. „Бабо, тук ли си?“ Тя пристъпила до леглото и се спряла. Бабата изглеждала някак особено.
„Бабо, защо имаш толкова големи уши?“ – „За да те чувам по-добре.“ – „Бабо, защо имаш толкова големи очи?“ – „За да те виждам по-добре.“ – „А защо имаш толкова големи зъби?“
Шапчицата не дочакала отговора. Тя видяла сивата опашка, която стърчала изпод завивката, и разбрала всичко. „Помощ! Вълк!“ – извикала тя с цяло гърло и изтичала навън.
Наблизо сечал дърва един добър дървар. Той чул вика и дотичал с брадвата на рамо. Като го видял, вълкът скочил от леглото, изпуснал очилата и шапчицата и хукнал към гората толкова бързо, че повече никой не го видял по тези места.
Тогава вратата на шкафа изскърцала и отвътре излязла бабата – жива, здрава и съвсем малко прашна. Шапчицата се хвърлила в прегръдките ѝ. „Бабо! Толкова се уплаших!“
Тримата седнали на масата, хапнали от питата и меда, а бабата сложила цветята във ваза. „Права беше мама – казала Шапчицата. – Отсега нататък ще вървя само по пътеката и няма да говоря с непознати.“
И удържала думата си. Вечерта, когато се прибрала у дома, тя разказала всичко на мама, после се сгушила в леглото и заспала спокойно, с червената шапчица до възглавницата.
💡 Поука: Слушай съветите на мама и не се доверявай на непознати, колкото и мили да изглеждат.