Един стар мелничар имал трима сина. Когато остарял, той оставил на най-големия мелницата, на средния – магарето, а на най-малкия, Жан, – само един рижав котарак.
„Какво да правя с един котарак? – въздъхнал Жан. – Нито мелница, нито магаре.“ Котаракът го чул, изправил се на задните си лапи и казал: „Не тъжи, стопанино! Дай ми една торба и чифт ботуши и ще видиш, че не съм толкова безполезен.“
Жан се учудил, че котаракът говори, но с последните си пари му купил чифт червени чизми. Котаракът ги обул, метнал торбата на рамо и тръгнал гордо към гората, като истински благородник.
В гората той напълнил торбата със сочна трева и я оставил отворена. Скоро вътре влязъл едно любопитно зайче. Котаракът внимателно затворил торбата и го занесъл живо и здраво в двореца на краля.
„Ваше величество – поклонил се котаракът, – моят господар, маркиз дьо Карабас, ви изпраща този подарък.“ Кралят се зарадвал, защото много обичал да гледа зайчета в градината си. Така цял месец котаракът носел подаръци от името на маркиза.
Един ден котаракът научил, че кралят и красивата му дъщеря ще минат с каретата покрай реката. „Стопанино – казал той на Жан, – съблечи се и влез в плитката вода. Останалото остави на мен.“
Жан послушал. Когато каретата приближила, котаракът завикал: „Помощ! Помощ! Маркиз дьо Карабас е в реката, а някой открадна дрехите му!“ Кралят веднага пратил слугите си да помогнат на младежа и да му донесат най-хубавите дрехи.
В новите дрехи Жан изглеждал като истински принц. Кралят го поканил в каретата, а принцесата му се усмихнала мило. А котаракът тичал напред по пътя с червените си чизми.
По полята работели жътвари. „Добри хора – казал им котаракът, – ако кралят ви попита чии са тези ниви, кажете: на маркиз дьо Карабас.“ И когато каретата минала, жътварите отговорили точно така. Кралят бил впечатлен.
Нивите всъщност били на един великан магьосник, който живеел в голям замък на хълма. Котаракът почукал на портата му. „Чух, че можете да се превърнете във всяко животно – рекъл той учтиво. – Дори в лъв?“
Великанът се засмял и в миг се превърнал в огромен лъв, който изревал така, че стъклата затреперили. Котаракът се скрил зад една завеса. „Впечатляващо! – казал той. – Но обзалагам се, че не можете да станете нещо мъничко, например мишка.“
„Нищо не е невъзможно за мен!“ – извикал великанът и се превърнал в мъничка сива мишка. Котаракът само мяукнал силно: „Мяу!“ Мишката така се уплашила, че избягала през една дупка в стената и повече никой не я видял в замъка.
Когато каретата пристигнала, котаракът вече чакал на портата. „Добре дошли в замъка на маркиз дьо Карабас!“ – поклонил се той. Кралят бил възхитен, а в голямата зала вече била наредена празнична трапеза.
Скоро Жан и принцесата се оженили. Жан станал добър и скромен стопанин на замъка и никога не забравил кой му е помогнал. А котаракът получил най-меката възглавница до камината и до края на дните си гонел мишки само на игра.
💡 Поука: Находчивостта и един верен приятел могат да отворят врати, които изглеждат затворени.