Високо в небето, над полета и планини, живеели Слънцето и Северният вятър. Те често си приказвали, но един ден се скарали кой от тях е по-силен.
„Аз съм най-силният! – изфучал Вятърът. – Мога да огъна дърветата до земята, да вдигна вълни в морето и да разпилея облаците като перца.“ Слънцето се усмихнало спокойно. „Може би. Но силата не е само в шума.“
„Хайде да проверим тогава! – рекъл Вятърът. – Виждаш ли онзи пътник долу на пътя? Който успее да му свали палтото, той е по-силният.“ – „Съгласно – казало Слънцето. – Започвай пръв.“
Пътникът вървял по пътя с вързопа си. Бил облечен в дебело вълнено палто и си подсвирквал. Не знаел, че точно над главата му започва голямо състезание.
Вятърът си поел дъх и духнал. Студена струя профучала над пътя. Листата се завъртели, прахът се вдигнал. Пътникът потреперил и закопчал палтото си до последното копче.
„Ха! Чакай само!“ – изфучал Вятърът и духнал по-силно. Клоните запращели, шапката на пътника замалко да отлети. Но той само придърпал палтото още по-плътно около себе си и се навел напред.
Вятърът се ядосал и задухал с всичка сила. Виело и свирело, тревата лягала до земята. Пътникът вдигнал яката си и стиснал палтото с две ръце. Колкото по-силно духал вятърът, толкова по-здраво се държал той.
Накрая Вятърът се уморил. Духнал още веднъж, слабичко, и утихнал. „Това палто не може да се свали – промърморил той. – Никой не може!“
„Нека и аз опитам“ – казало Слънцето. То се показало иззад облаците и погледнало пътника с топлите си лъчи. Не бързало, не викало. Просто светело – меко и ласкаво.
Пътникът спрял и вдигнал лице към небето. „Ах, колко е приятно!“ – усмихнал се той. Разкопчал едно копче. После още едно. А Слънцето светело все по-топло и по-топло.
Скоро на пътника му станало горещо. Той свалил палтото си, преметнал го през ръка и седнал на сянка да си почине. Дори си свалил шапката и си запял.
Вятърът гледал с отворена уста. „Как успя? Аз духах и виках, а ти дори не се напрегна!“ Слънцето се засмяло. „Ти искаше да го накараш насила. Аз само го стоплих – и той сам реши.“
Вятърът дълго мислел за тези думи. И оттогава понякога духа силно, но понякога само полъхва нежно – като прохладен ветрец в горещ летен ден. А хората тогава казват: „Колко е приятно!“
💡 Поука: Добротата и топлината постигат повече от силата и грубостта.