Смешко имаше любимо плюшено зайче на име Пухчо. То имаше едно дълго ухо и едно малко, прегънато, а на коремчето – кръпка с формата на сърце. Пухчо спеше със Смешко всяка нощ, откакто Смешко се помнеше.
Една вечер, когато стана време за сън, Смешко пъхна ръка под възглавницата. Пухчо го нямаше. Погледна под одеялото. Нямаше го. Погледна под леглото. Само един чорап и едно кубче.
„Мамо! Пухчо изчезна!“ – извика Смешко и брадичката му затрепери. Мама дойде веднага. „Спокойно, миличък. Пухчо не може да е отишъл далече. Хайде да станем детективи и да го потърсим заедно.“
„Детективите първо мислят – каза мама. – Къде беше Пухчо днес?“ Смешко затвори очи и си спомни. „Сутринта закусвахме заедно. После… после беше с мен в градината!“
Отидоха в кухнята. На стола на Смешко имаше трохи от филийка, но Пухчо не беше там. Отидоха в банята – там беше само жълтата гумена патица. Отидоха в хола – там беше само котката Мица, която спеше на килима.
„Мица, виждала ли си Пухчо?“ – попита Смешко. Котката се протегна, прозя се и се обърна на другата страна. „Не е виждала“ – въздъхна Смешко.
Тогава татко взе фенерчето. „Да проверим градината“ – предложи той. Навън беше тъмно и тихо. Щурците свиреха, а във въздуха миришеше на окосена трева. Фенерчето рисуваше кръгли светли петна по земята.
Провериха пясъчника – там бяха само кофичката и лопатката. Провериха под люлката – само листа. Смешко вече почти се разплака. „Ами ако Пухчо се страхува самичък в тъмното?“
„Чакай – каза татко. – С какво още си игра днес?“ Смешко се замисли. „Играхме на пикник! С Пухчо седяхме под черешата и пихме чай от моите чашки.“
Тичешком стигнаха до черешата. Татко насочи фенерчето – и там, облегнат на ствола, до една малка пластмасова чашка, седеше Пухчо. С прегънатото си ухо, малко влажен от росата, но спокоен, сякаш просто чакаше някого.
„Пухчо!“ – извика Смешко и го грабна в прегръдките си. Притисна го до бузата си. Зайчето миришеше на трева и на нощ. „Извинявай, че те забравих – прошепна Смешко. – Сигурно много си ме чакал.“
„Мисля, че Пухчо изобщо не се е страхувал – каза татко. – Той знаеше, че ще дойдеш за него. Приятелите винаги се намират.“
У дома мама изсуши Пухчо със сешоара, на топличко, и той пак стана пухкав. Смешко го сложи до себе си на възглавницата и го зави до брадичката.
„Утре пак ще играем на пикник – каза Смешко на зайчето. – Но този път ще те прибера, като си тръгваме. Обещавам.“ Пухчо мълчеше, както мълчат всички плюшени зайчета. Но на Смешко му се стори, че ухото му помръдна. И двамата заспаха сладко.
💡 Поука: Когато нещо се изгуби, спокойствието и помощта на близките ни помагат да го намерим.