Една сутрин в детската градина на Смешко дойде ново момиче. Казваше се Нура. Имаше дълги черни плитки, жълта рокличка и големи очи, които гледаха всичко много внимателно.
„Нура идва от далечна страна – каза учителката. – Още не говори български, но ще се научи. Нека ѝ помогнем да се почувства като у дома си.“ Децата закимаха, но после се върнаха към игрите си.
Нура седна в ъгъла и стисна ръце в скута си. Когато някое дете я заговореше, тя само се усмихваше смутено и мълчеше. Скоро всички спряха да я заговарят.
Смешко я наблюдаваше от масата с пластилина. „Колко ли е трудно – помисли си той – да си на място, където никой не разбира думите ти!“ Прииска му се да ѝ помогне. Но как, щом нямаха общ език?
Той взе топка жълт пластилин и отиде при нея. Без да казва нищо, направи едно кръгче, после две точки за очи и една голяма усмивка. После посочи себе си: „Смешко.“
Нура погледна пластилиненото човече, после погледна Смешко. И се засмя. Тя взе син пластилин и направи мъничко птиче. После размаха ръце като криле и каза една мелодична дума на своя език. Смешко не я разбра, но разбра, че Нура обича птиците.
Оттам нататък двамата си говореха без думи. Смешко рисуваше слънце, Нура рисуваше луна. Смешко правеше физиономия на маймунка, Нура се смееше и правеше физиономия на зайче. Оказа се, че смехът звучи еднакво на всички езици.
Понякога беше трудно. Веднъж Смешко искаше да играят на гоненица, а Нура помисли, че той ѝ се сърди, и се натъжи. Тогава Смешко хвана ръката ѝ, затича се леко и се засмя. Тя разбра и хукна след него.
Смешко започна да я учи на думи. Посочваше: „ябълка“, „топка“, „приятел“. Нура ги повтаряше с мек, напевен глас. А тя го учеше на думи от своя език. Той ги бъркаше и двамата се смееха до сълзи.
Другите деца видяха колко им е весело и се приближиха. „Може ли и ние?“ – попита Мими. Скоро около масата се събраха пет-шест деца и всички учеха думи на два езика едновременно.
Един ден Нура донесе от дома си малки сладки, поръсени с канела. „Мама – каза тя на български, бавно. – За… приятели.“ Децата заръкопляскаха. Това беше първото ѝ изречение на български!
Вечерта Смешко разказа на мама за Нура. „Тя е различна – каза той. – Говори различно, носи различни сладки, рисува луни вместо слънца. Но се смее точно като мен.“
Мама го погали по главата. „Понякога най-хубавите приятели са точно онези, които ни показват нещо ново“ – каза тя. Смешко се прозя и кимна.
Той заспа и сънува, че лети над морета и планини заедно с едно синьо птиче. Птичето пееше на един език, той пееше на друг, а песента им се получаваше обща – и много, много красива.
💡 Поука: Различията не ни разделят — усмивката и търпението разбират всеки език.